Автор: Джонатан Болтън
Харвардски университет
Превод от чешки: Михаела Кузмова
Публикувано в: Славянски диалози, XVIII, 2021, 28, 38-58.
Анотация: Изследването разглежда три елегични цикъла от периода 1937 – 1941 г.: Осем дни (Osm dní, 1937) на Ярослав Сайферт, Елегия от Иржи Ортен (публикувана посмъртно, 1946 г.) и Меланхолични разходки (Melancholické procházky, 1941) от Иван Блатни. В чешката елегия от този период се разграничават два вида противопоставяния. Първо, има разделение между публичната и частната роля на поета, между представите за траура като акт с гражданско или национално значение и като частен акт с интимен характер. Второ, изследването се позовава на студията на Фройд Траур и меланхолия, за да докаже, че лирическият говорител елегист често проявява интроспекция и самообвинение, свързани с меланхолията, когато човек не само скърби, но и критикува собствения си траур като неподходящ или неадекватен. В чешката елегия през разглеждания период тези две опозиции – „обществен“ и „частен“ траур, както и отчуждените азове на меланхоличната идентичност – взаимодействат помежду си. В елегиите на Сейферт, посветени на Т. Г. Масарик, поетът последователно влиза в ролята на национален бард, на участник в погребални церемонии, предназначени да излекуват нацията след смъртта на Масарик, и на самообвиняващ се меланхолик, скептичен към смисъла на собствените си елегии. По този начин меланхолията служи като напомняне, че не всеки траур е публичен и лечебен, но не заплашва и не поставя под въпрос тази обществена скръб. Сайферт напълно възприема обществената функция на елегията като начин за обединяване на нацията и на популяризиране на утешителни представи за наследството, оставено от Масарик.
Ключови думи: Сайферт, Ортен, Блатни, меланхолия, траур, самообвинение